Най-красиво лице няма, но всяко балансирано лице е красиво

Д-р Радослав Славчев, един от най-добрите лицево-челюстни хирурзи, пред „Ботевградски вести”

Д-р Славчев, какво предизвикателство е лицево-челюстната хирургия?

Човек се идентифицира с лицето си. Лицето обаче не просто е съвкупност от нос, скули, очи, устни. Не, това е един ансамбъл от структури. Оперирането в тази зона изисква въображение, много внимание, много прецизност. Особено, кагото става въпрос за реконструктивната хирургия. Това е мащабна и много интересна хирургия. В нея нещата са както в джаза. В джаза понякога се налага импровизация. А импровизацията се прави след като човек се научи да свири на един инструмент много добре, виртуозно. Правя това сравнение, защото при човешкото лице нищо не е еднакво. Всяко лице е различно. Има специалности, в които при операциите много ясно е казано какво се прави – първо, второ, трето, кое след кое следва. Има протокол. Когато се работи реконструктивна хирургия – там нещата са други. Запазването на ансамбъла на лицето е същото както при оркестъра. Ако едната цигулка не свири добре, в звука на оркестъра има нещо, което не е както трябва. Същото е и при пипането на стуктури по лицето. Всичко трябва да бъде така, че да бъде в синхрон с останалите зони на лицето.

Но в същото време това усещане е много приятно, хубаво, позитивно да се се работи реконструктивна хирургия. Но... има и друга страна. Онкологичните заболявания на лицето- на костите и меките тъкани. Понякога те изискват огромни обеми хирургични интервенции. Те са много трудни и изключитено отговорни. Тук предизвикателството е в друга посока. Стремим се да решим този тежък проблем на пациента, но в същото време да запазим неговото качество на живот, колкото е възможно повече. В някои от случаите след такива големи операции, мащабни в областта на лицето, по повод на туморни заболявания, след това пак се връщаме към реконструктивната хирургия.

По същия начин стоят нещата и с пост травматичните увреждания. При автомобилни катастрофи, при падане от мотор, от велосипед или при битови инциденти.

Кой е случаят, с който се гордеете като хирург?

Това беше едно дете от Дом за деца. Той се е родил с тежка лицева малформация . Жеко. Оперирах го, когато беше на 3 години. Голяма черепно-лицева операция, каквато до момента в България не беше правена. Говорим за преди близо 20 години. На това дете трябваше да му се разглоби целия лицев скелет , защото очите му гледаха встрани, като при рибите. И те трябваше да се направят така че да гледат напред, като при всички останали хора. Това беше една операция, която продължи 11 часа.. Това дете стана съвсем нормално на външен вид.
Детето имаше и проблем с ръката. Тогава се запознах със съпруга на тенесистката Мануела Малеева, съпругът й беше ортопед в Швейцария. Координирахме действията си за неговото лечение – аз за моите неща, те за ортопедичните.
До към 12-та си година Жеко живееше в Дома. Всяка година ходех, за да го видя. Ментално детето се развиваше съвсем нормално. Когато стана на 15 години така се случи, че го осинови семейство от САЩ. Той в момента живее там, завърши висше образование и все още продължаваме да имаме контакт.
Този случай съм го представял на различни конгреси в Европа, имам публикации. Мога да кажа, че е един от най-интересните ми случаи, който остава едно приятно усещане за началото на кариерата ми.

Кога Ви е най-тежко?

Най-тежко е, когато се оперират деца. Някои казват, че и с това може да се свикне. Казват - има рутина, видял си доста, но... когото става дума за деца и за по-мащабни оперативни интервенции, няма свикване. Да, емоцията понякога е вредна, защото пречи на преценката. Но тогава човек най-много се мобилизира и е много по-трудно в психологически план, когато се оперират деца. За мене поне е така.
Специализирали сте в големи болници по целия свят. Кои са уроците, които научихте – на само в медицината?
Веднага ще ви кажа – там научих какво е да си професионален. По време на специализацията ми във Франция бях млад и питам – какво значи да съм професионален? И отговорът беше – да си равен. Какво означава това? Това озачава, че днес пече слънце, аз правя нещо по съответния начин. Утре някой ме е ядосал – аз обаче го правя по същия начин. Други ден някой много ме е зарадвал – аз пак го правя по същия начин. Т.е. винаги – без значение какъв е пациентът, дали е високопоставено лице или обикновен гражданин, всичко трябва да бъде направено както трябва. Без значение какъв е пациентът, без значение какво е времето, без значение дали някой ме е ядосал или аз имам други вълнения.

Каква част от Вашата работа заемат естетическите операции?

Като човек, който се стреми да се занимава с реконструктивна хирургия, естетичната хирургия е нещо интересно, по- арт, но си мисля, че в някаква степен деквалифицира, когато говорим за медицина. Според мен естетиката не бива да бъде повече от 30%, защото другото поддържа нивото на прецизност в хирургията.
Аз харесам естетичната хирургия, особено когато има смисъл да бъде правена. Защото не винаги смисълът е много здрав. Когато човек иска да си направи нещо по ей-така! Едната вежда да е по-високо, за да изглежда по-загадъчен, например.

Кое лице според вас е красиво?

Красиво е това лице, което е балансирано.
Няма как да има най-красиво лице на света. Единственото! Това е невъзможно! Всяка популация си има критерии. Славянките са най-хубави, може да кажем, но ние го виждаме така. В Африка има много красиви тъмнокожи жени, в Азия също. Балансираното лице е най-красиво.
За женските очи има класификация по темата, която е много стара. Окото на звезда е леко издължено, като страничният ъгъл на окото е леко по-нагоре. Малко в азиатски стил. Тази част от орбитата, която е от външната страна, тя не виси отдолу, а е повдигната нагоре. Това открива лицето, прави го да изглежда свежо и усмихнато.
Красивото лице е това, където е спазено т.н. златно правило на симетрията. Между другото това важи и за архитектурата. Макар че най-красиво лице няма, това лице, което е красиво няма значение по кое време е живяло или какво е на цвят. То е като в музиката. Една красива музика няма значение по кое време е написана, даже няма значение и кой я е написал.

Д-р Радослав Славчев завършва стоматология, а през 2000 г. придобива специалност „Лицево-челюстна и пластична хирургия“ в Медицинския университет-София.

От 1987 до 2005 г. преминава през редица специализации у нас и в чужбина – специализация по пластична, реконструктивна и краниофациална хирургия в Hopital Foch, Париж, Франция; - University Hospital, Insbruck, Austria – специализация по лицево-челюстна, реконструктивна хирургия; През 2006 г. има специализация в болниците на Tokuchukai Medical Corporation, Япония).
Той е един от създателите на болница „Токуда”, където 16 години е началик на отделението по „черепно-лицева хирургия”. От началото на миналата година д-р Славчев е началник на Отделението по лицево-челюстна хирургия в Университетска болница "Лозенец".